Начало   Почивки   Екскурзии   Круизи   Билети   Балнеология   СПА   Хотели   Вили   Автомобили под наем   Фирми  
  1. Начало
  2. Туризъм
  3. Гърция
  4. Атракции
  5. Йонийски острови

Йонийски острови, Гърция - Туристически Атракции

Йонийски острови

Йонийските острови са група от гръцки острови наричани още „Седемте острова”, но групата включва седем основни и няколко по-малки острови. Те се разпростират на обща площ от 2307 квадратни километра. Седем от тях север на юг:
- Керкира, известен още, като Корфу на английски език;
- Пакси или Паксос на английски;
- Лефкада, също известен като Лефкас;
- Итаки, обикновено известен като Итака;
- Кефалония;
- Закинтос, често срещан под името Занте от английски;
- Китира.

Шестте северни острова са разположени на разстояние от западното крайбрежие на Гърция, в Йонийско море. Седмият остров, Китира, е в южния край на Пелопонес, в южната част на континентална Гърция. Китира не е част от региона на Йонийските острови, тъй като е включен в региона на Атика.

Йонийските острови не представляват естествено оформен архипелаг. Те са по-скоро определена от хората група острови, разположени на значително разстояние един от друг. Разстоянието от най-северната точка на остров Керкира до най-южната на остров Антикитира е повече от 550 км. Общото между тях е, че се намират в Йонийско море и че принадлежат на Гърция.

Тази небезизвестна група от острови лесно може да се раздели на три части.

Първата група са най-северните острови: Керкира, Пакси (Паксос) и Антипакси представляват върховете на подводна планина, успоредна на епирския бряг и извисяваща се над морето на 960 м. Протокът Керкира, който отделя острова от континента е с ширина едва около километър.

Островите разположени срещу входа на Коринтския залив са на-много на брой и оформят втората част от Йонийските острови, включваща остров Кефалония - най-голям от цялата група със своите близо хиляда кв. км. площ. Там са още Лефкада, Закинтос, Итака, както и по-малките островчета Меганиси, Каламос, Кастос и Атокос. Трите най-големи острова оформят широка дъга срещу входа на залива, извисявайки върхове до над 1000 м. Тук е най-високата точка — планината Айнос на остров Кефалония, стигаща до 1628 м. Бреговете на тези острови са силно насечени, образувайки дълбоки приказни заливи, които от древността са използвани за пристанища.

Последната група острови се намират около южните брегове на полуостров Пелопонес. От тях само Китира е голям. На юг от него е малкото островче Антикитира. Тези два острова са върхове на планинската верига, започваща от Алпите през целите западни Балкани и продължаваща на остров Крит. Останалите са на запад - Схиза, Сфактерия, Сапиенца и Проти.

Йонийските острови се характеризират с влажен средиземноморски климат със значителни валежи през меката зима и горещо и сухо лято. Растителността е доминирана от твърдолистни гори и храсти, които местните наричат маквис. Отлично виреят цитрусови плодове, маслини, лозя, смокини. Основа на икономиката е износът на плодове, зехтин, риболовът. Няма развита тежка промишленост. Много силно се развива курортното дело и друг туризъм.

В Древна Гърция прилагателното Йониос е било използвано, като епитет за морето между Епир и Италия, в които се намират Йонийските острови, защото Йо (жрица на Хера в Аргос, известна от митологията) е плувала през него. Латинска транслитерация, както и съвременното гръцко произношение, предполагат, че Йонийско море и Йонийските острови са свързани по някакъв начин с Йония (Анадолския регион). В действителност те се спелуват на гръцки с oмикрон (буквално „малък”), като се има в предвид, че Йония съдържа буквата омега. На новогръцки език това е чисто разграничение на правописа, но пък различните произношения на старогръцки са елиминирали риска от объркване между двете области. Освен всичко това правилното прилагателно за Йония е йонийски, не йонийско.

Самите острови са известни с доста объркващо разнообразие от имена. През вековете под управлението на Венеция, те придобиват и венециански имена, някои от тях все още известни на английски и италиански език. Например Керкира е известен като Корфу, Лефкада като Лефкас и Итаки като Итака.

Разнообразието на правопис се използва в гръцките имена на островите, по-специално в историческия писмен вид.

Островите били заселени от гърците много рано, вероятно 1200 г. пр. Хр., но със сигурност от IX век пр. Хр. В началото Еретрия, селище в Керкира, било заменено от заселници от Коринт през 734 г. пр. Хр. Островите са най-вече едно затънтено място през Древногръцките времена и играят малка роля в гръцката политика. Единственото изключение е конфликтът между Керкира и Коринт, през 434 г. пр. Хр., който води до намеса от Атина и предизвиква Пелопонеската война.

Итака е името на родният остров на Одисей от епичната гръцка поема „Одисея” от Омир. Правени са опити да идентифицират Итаки с древната Итака, но география на истинският остров не може да бъде направена, така че да пасне на омирското описание, въпреки че археологическите проучвания разкриха интересни находки в Кефалония и Итака.

До IV век преди новата ера по-голямата част от островите се абсорбира в империята на Македония. Някои са останали под контрола на Македонското царство и до 146 г. пр. Хр., когато Гръцкият полуостров е постепенно анексиран от Рим. След 400 години на мирно римско владичество, островите преминават към Източната Римска или Византийска империя. Под Византийско робство, от средата на VIII век, те образуват темата (византийска област) на Кефалония. Островите са честа мишена на Сарацински нападения, а от края на XI век и на многобройни Нормандски и италиански атаки. Повечето от островите са падат от Уилям ІІ на Сицилия през 1185 г.

Въпреки че са останали под византийски контрол Корфу и Лефкада, Кефалония и Закинтос се превръщат в „Областен Палатин на Кефалония и Закинтос” преди 1357, когато Каунти Палатин на Кефалония и Закинтос се слива с Лефкада и Итаки, за да се превърне в херцогство на Леокадия подчинено на френски и италиански херцози.

Венецианците превземат Корфу, Пакси и Китира през 1204 г. след разпадането на Византийската империя от Четвъртия кръстоносен поход. Те се превръщат във важни отвъдморски колонии на републиката и са използвани като пътни станции за морската търговия с Леванта.

От 1204 г. Република Венеция контролира Корфу и бавно всички Йонийски острови падат под венецианска власт. През XV век Османците завладяват Гърция, но опитите им да превземат островите, до голяма степен претърпяват неуспех. Закинтос става постоянна част от Венеция през 1482 г., Кафалония и Итаки през 1483 г., а Лефкада през 1502 г. Китира е венециански остров от 1393 г.
По този начин островите се превръщат в единствената част от гръцко-говорящите страни, успяла да се спаси от османско владичество. Този факт им дава единство и значение в гръцката история, без него не биха имали такава. Корфу е единственият остров, който никога не е завладяван от турците.

Под венецианско владичество определени класове хора започват да говорят италиански (или венецуелски в някои случаи) и стават католици. Но масовата част от населението си остава от гръцката етническа, езикова и религиозна група.

През XVIII век възниква Гръцкото национално движение за независимост. Заради статутът на свобода на Йонийските острови, гръцките интелектуалци, борци за свобода и чуждестранни симпатизанти намират смъртта си именно там. С наближаването на XIX век, векът на романтичния национализъм, островите се превръщат във все по-самостоятелни.

През 1797 г., Наполеон Бонапарт завладява Венеция и по договора от Кампоформидо, островите се оказват под френско господство. Те биват систематизирани, като части на Егейско море, Итака и Корфу. През 1798 година руският адмирал Ушаков прогонва французите и със съдействието на руско-османската защита, създава Септинсуларската република (първият път след падането на Константинопол, през 1453г., гърците дори са имали ограничено управление). Въпреки това, през 1807 година, по силата на договора от Тилсит, те отново са преотстъпени на французите и окупирани от Френската империя.

На 2 октомври 1809 г. британците побеждават френския флот в Закинтос, превземат Кефалония, Китира и Закинтос и взимат Лефкада през 1810 г. Французите владеят Керкира до 1814 г. Парижкият договор от 5 ноември 1815 г. превръщат островите в „Съединените щати на Йонийските острови” под британска закрила. През януари 1817 година британците предоставят на островите нова конституция. Островитяните подбират събрание от 40 човека - консултанти на британския върховен комисар. Британците значително подобряват комуникациите на островите и въвеждат модерно образование и правосъдни системи. Жителите на островите приветстват по-голямата част от тези реформи, приемат следобедния чай, крикета и други английски развлечения.

След 1830 г. островитяните са сравнително независими, но въпреки това започват да негодуват срещу чуждото владичество и да настояват за съюз с Гърция. Британското правителство се противопоставя, тъй като подобно на венецианците, намират островите за използваеми като военноморски бази. Те също така считат родения в Германия гръцки цар, крал Ото, за недружелюбен към Великобритания. Въпреки това, през 1862 г., Ото е свален от престола и на негово място застава английският крал Джордж І.

През 1862 г. Великобритания решава да прехвърли островите на Гърция, като жест на подкрепа, целяща да увеличи популярността на новия крал. На 2 май 1864 г. британците отпътуват и островите се превръщат в три провинции на Гръцкото Кралство. Въпреки това Великобритания запазва пристанището си в Корфу.
Принц Филипос на Гърция и Дания е роден в Корфу през 1921 г., а по-късно той се превръща в великобританският принц Филип, херцог на Единбург.

През 1941 г., когато силите на Оста окупират Гърция, Йонийските острови (с изключение на Китера) са предадени на италианците, които по време на три-годишното си управление се опитват да превърнат населението на Корфу в италианци.
През 1943 г. германците заменят италианците и депортират вековната еврейска общност на Корфу до тяхната смърт. До 1944 г. повечето от островите са под контрола на съпротивителното движение на Националният освободителен фронт / Гръцката народна освободителна армия и са останали като крепост на левите и досега.

На 12 август 1953 година, островите са ударени от особено силно земетресение - 7.1 по скалата на Рихтер. Нанесени са обширни щети, особено по южните острови, Кефалония и Закинтос са практически изравнени. През следващите години, под строг кодекс, островите биват преустроени. Кодексът се оказва изключително ефективен, тъй като от тогава, множеството земетресения не са причинили толкова пагубни щети на новите сгради.

Днес всички острови са част от региона на Йонийските острови, с изключение на Китера (част от региона на Атика).

През последните десетилетия, островите са загубили голяма част от тяхното население, поради емиграция и упадък на традиционните индустрии, риболов и земеделие. Днес тяхната основна индустрия е туризмът. Конкретно Керкира със своето пристанище, природа и богатство на руини и замъци, се превръща в любимо място за спиране на круизните лайнери. Британските туристи специално са привлечени след прочит на емоционалната книга на Джералд Даръл „Моето семейство и други животни” (1956), която описва детството си на Керкира през 1930 година. Романът и филмът „Мандолината на Капитан Корели” се развиват в Кефалония.